Сред снимките от ученическите ни екскурзии неминуемо присъстват колекции от тъмни и неясни изображения на творби от посетени музеи или галерии. Фотоапаратите все още не бяха дотолкова усъвършенствани да правят добри кадри без допълнително осветление, а забраната да се снима със светкавица ни посрещаше на всеки вход. Обяснението беше, че експонатите се повреждат от светкавиците на посетителите по същия начин, по който избеляват кориците на книги изложени на пряка слънчева светлина. След известно време се появиха и знаците „Снимането забранено“ с цел защита на запазените права, които притежават собствениците на художествени произведения.
Съвсем скоро, обаче, на една от наблюдателниците на Гранд каньон в Америка се появява необичайна табела, която гласи: „Една минута. Не чети. Не говори. Не снимай. Просто гледай… и виж!„. Тя не е насочена нито към опазване на природата на показ, нито цели продажба на повече билети за вход. Не, тя е насочена единствено към преживяванията на посетителите. Иска да ги провокира да спрат да се занимават с всичко онова, което правят по време на път и вместо това просто да осъзнаят къде са, какво е пред очите им и как ги кара да се чувстват точно в този момент.
Традиционно снимаме убедени, че именно това е начинът да запечатаме подобни мигове и гледки. Наблюдаваме своето пътешествие, взирайки се в малък дигитален дисплей. Гледаме, в очакване да запаметим нещо, което може да не се повтори и единствено от нас зависи да уловим момента, за да го покажем на света. В крайна сметка, по-късно успяваме единствено да „преживеем“ панорамата през отново същия (или малко по-голям) екран. Дори след множество наслоени филтри и фотошопирани участъци. От нас зависи да поставим акцента върху документалната или сантименталната страна на пътуването – да снимаме или да виждаме.
Притихваме.
